Къде е границата на лукса?

Здравейте, днес се срещаме с Аспарух Аспарухов. Ще го оставя да се представи накратко.

Казвам се Аспарух Аспарухов и съм регионален мениджър продажби на DJIA 2001. Родом съм от Варна, но от 2007 живея в Русе. Женен съм, с едно дете на 8 години. Избрах Русе, защото тук е наистина много спокойно.

Надявам се тази година да постигнем целите, които сме си поставили. Бяха много трудни 2 години за някои хора. За вас мисля, че е било по-лесно, тъй като онлайн присъствието ви се е вдигнало значително, а интереса към нещата, които правите е още по-голям.

Онлайн средата през последните 2 години намери нови фенове, които наблюдават неща, които ги интересуват. Както например Започни млад. Младите хора наистина търсят начини да се образоват, да намерят контакти, да споделят своите идеи, да търсят обратна връзка и т.н.

Днешната тема е много интересна – Къде е границата на лукса. Какво е лукс за теб?

Аз го разбирам като твоята максимално най-добра представа за начин на живот, като няма нищо излишно и нищо не ти липсва.

За мен тънката граница между кича и лукса е там, където кичът се пресича с практичността на лукса.

Разкажи малко професионалния си път дотук.

Аз от 16-годишна възраст се занимавам с търговия. Имах нужда от маратонки, които бяха много скъпи. И аз се принудих да ходя да продавам царевица в центъра на Варна. След това съм работил и в заведение.

Стартирах реално с продажби в една фирма за бельо, тъй като съм завършил Технология на облеклото. Започнах работа като помощник дизайнер. Собствениците много ме харесаха, но прецениха, че ще продавам доста добре. Първо изкарах един месец в един от техните магазини и след това един от собствениците започна да ме води при клиенти на едро. И аз започнах да продавам бельо.

След 4 години завърших образованието си и се свързах с едни евреи, които ми предложиха работа в Русе. Започнах в завод Найден Киров, ключове, контакти, разни неща за строителството. Издирвах координати на фирми, тогава интернет не беше толкова развит. Сам си правех контактите. За 6 месеца бях обиколил цяла България, работата вървеше доста добре.

Януари 2007 отпадната ограниченията за пътуване, тъй като влезнахме в Европейския съюз и аз на втората седмица бях в Букурещ и продавах. Не успяхме да се разберем за парите и реших да напусна.

Тогава започнах в една местна фирма, която се занимаваше с внос на плочки, но нямах етикет търговски представител, а бях просто Аспарух Аспарухов. Работата ми беше да навлизам на пазара на строителните материали. Точно тогава дойде в България една много известна марка и аз трябваше да я направя номер 1 в България. Нямаше реклама, нямаше нищо.

Как се справяше с отказите?

Първият път ми беше много трудно. Действаше ми много демотивиращо, но си търсех варианти.

Кога се насочи към интериорния дизайн?

Превратната точка беше една сделка в Разград на стадиона на Лудогорец. Договорихме се да им носим лепила за плочки и аз реших, че съм направил голяма сделка, но осъзнах, че друга фирма печели доста повече с по-малко работа. А аз се скъсвах от работа. Тогава реших, че е по-добре да продавам по-скъпата стока на точните хора с по-високите маржове, отколкото да карам по 1200 км на седмица.

Може би около 1-2 седмици го обмислях и реших да напусна без да имам друга работа. Точно 5 дни минаха и ми звъннаха от DJIA. Отидох до Варна за да поговорим. След няколко дни пак ми се обадиха, отидох с Чави до Варна отново, за да уточним повече подробности и започнах работа при тях.

Започнах да се срещам с контактите, които имах. Един ден ми се обадиха за поръчка на плочки и след 7 дни собственика на фирмата, чиято асистентка ме потърси, ми се обади за да отида на един техен обект. Отидох, видях го и ми каза, че иска да му направим цялостния проект. Ние тогава нямахме дизайнер и се обадих на моя бивша колежка, за да и предложа да го направи. Въпросния човек се съгласи на предложената оферта. Започнахме го през 2015, завършихме го през 2017. И от тогава започнахме работа с този човек, други хора също разбраха за нас. Опитът дойде много бързо.

Вие помагате на българските училища в различни градове. Разкажи малко повече.

Имаше едни програми за финансиране на Steam центрове. Това е център за компютърни науки, математика, роботика. Това е много скъпо за изграждане. Имаше една програма към Министерството на образованието за финансиране на такъв център. Това финансиране беше разделено на две части – за училища над 500 ученика, което беше 300 хиляди лева и училища до 300 ученика, което беше 50 хиляди лева.

Дойдоха компютърни вносители при нас, представиха ни програмата на центъра, но нямаха опит нито в писането на проекти, нито в тяхната реализация. Там имаше един парадокс – за да получиш парите от въпросната програма трябва да имаш проект, като освен разписан, трябва да имаш интериорен проект на това нещо. Те започват да търсят фирми, но тези фирми искат предварително плащане, без значение дали ще бъдат одобрени за проекта.

Аз им казах, че ще рискуваме и ще го направим за някаква минимална сума, колкото да си покрием разходите и ако спечелят проекта ще ни платят. Реших да рискувам и нещата се получиха. Направихме 6 училища, от които 3 бяха с по 300 хиляди лева, 2 бяха с по 50 хиляди и едно за 40 хиляди лева. Те успяха да си реализират проектите.

Като финал бих искал да ти дам възможността да направиш призив към нашите читатели.

Първо искам да им пожелая да сбъднат най-съкровените си идеи. Призивът ми към тях е, че бизнесът си е бизнес, но преди всичко сме хора. Така че не търсете само финансова изгода. Бъдете бизнесмени, бъдете позитивни, но бъдете преди всичко хора.